Сега ще ме стопиш -

кристалче лед във палещия дъх

на старата камина.

Усмихваш се, а се тревожа,

Дали усмивката ти казва:

“C'est la vie”
и право във стената се разбива.

Дали в смарагдов камък

се прикри
мълчанието,

шлифовано, за да пестиш мечти.

Дали надежда листопадна измори

сърцето ти да моли и прости,

от хиляди осъмнали луни

и танците безумни на съдбата?

Дали сега очите ти ще се окъпят

с Реквиема - финалния акорд

на прашен сън?

Дали?

Сега ще ме стопиш,

В сълзата пареща ще се изплъзна аз...

А после с димната въздишка към небето...