Във клетката на своята категоричност
разпъвам думи, мисли и поверия,
дори жаравата угасва под нозете ми,
от силната ми обич стресната.
Дъждът запалва свещи по дърветата,
сияят птици с ореоли в мрака -
уж са светци, а дивната им песен
защо ли ми напомня ада?!
Изтръгвам всеки плевел от душата си,
пръстта разравям с разранени пръсти,
кръвта попива и от топлината ù
в земята нещо тихичко покълва... ...