ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ С МЕН?
Ще дойдеш ли с мен на разходка във парка?
Той има си вход – триумфалната арка,
такава – каквато добре я познаваш...
Билетче за вход? – не, не!... Няма да даваш.
Отдавна това е – (О, чудо!) – безплатно,
макар дискутирано гневно, стократно
от тия, които това все обсъждат,
а щом без пари е – почти го пропъждат...
Ще влезем спокойно във паркчето – двама,
да видиш какво е това... панорама;
как старци по пейките там се препичат,
отчаяни гледат, преглъщат, въздишат,
но инак са кротки, не гледат враждебно,
предимно са в черно – така е потребно.
Отвсякъде болка се вижда – човешка –
животи, живяни ей тъй – по погрешка.
С ушите – не чуват, с очите – не виждат,
вълнения, страсти – не им се привиждат –
с ръце изкривени от станове, скели;
след нощните смени косите пък – бели...
От пускове, срокове, куп петилетки
изплели, за жалост, по-малко жилетки,
с които да скрият безбройни болежки,
но ето – с терлички и всякакви дрешки
ще видиш как тичат дечица из парка,
от люлката хукват към нова пързалка,
а в пясъка ровят – строят си те кули.
Дано не попаднат на хищни акули!
Тук няма ги тия – от висшата класа,
които (по принцип) са с друга нагласа –
с дилема една – кой кого да изклати,
додето куп хора стоят без заплати.
Когато с парите от Брюксел привършат,
те... банките могат с финес да прекършат,
пък нека села и градчета да жвакат,
щом хората могат и искат да чакат...
Сега са обули ботуши. С лопати
ще чокнат и малко калчица. Егати!
А после ще креснат: „Гласувай за нас!”...
Без малко да драсна: „Гладувай без нас!”
Защото умело, добре обещават,
а после за всичко „внезапно” забравят –
решават въпроси могъщи, космични,
тела угояват, чак стават комични
и вместо в затвора да хъркат на нара,
те пак се подготвят – дробят ни попара,
запяват до болка познатата песен,
че пилците, всъщност, броят се наесен.
Е, малко ли есени нас ни броиха?
Така сме се пръснали, тъй ни затриха,
че вече забравихме всичко де факто –
наемат ни нейде, но... то е за кратко...
Спасихме сестрите преди – от либийци,
а днес набикалят ни други – сирийци.
Какво ще излезе от всичко туй дето
засяда на всеки човек във сърцето?
Май... няма да дойдеш със мене във парка.
Ненужна е тази разходчица. Жалко.
Поне ти разказах и тъй ми олекна,
защото не зная и аз ли ще клекна
на някоя пейка, след някое време?
Я, дай да не ходим – на кой ли му дреме...
Да идем да сръбнем по някоя бира
и кой откъдето е. Да се прибира...
© Росен Гъдев Todos los derechos reservados
Сърдечни поздрави от мен!