Ще удави в мекото си синьо
вечерта съблечените клони.
В стъпките задъхани на влюбени
времето на топъл дъжд се рони.
После спира - кратко като мигване,
и навярно се превръща в цяла вечност.
А те вярват, че ще е завинаги,
щом и утре е така далече,
щом нощта като река приижда
и ги къпе в лунното си бяло,
засияла цяла, за да вижда
времето, в една целувка спряло.