Сирaци

Тъжно до оградата стоят 

самотни, изоставени дечица.

Вперили погледa навън, те просто си мълчат, 

а отвътре плаче тяхната душица...

Гледат как хората оттам минават всеки ден. 

И питат се: Кога ще свърши тази самота? 

Кога ще дойдат и за мен? 

Кога ли ще отворят тази врата?...

И с разперени ръце да ги посрещнат. 

Да им кажат: Прибираме се у дома. 

С любов да ги прегърнат и радостно да споделят:

Вече имaм мaйкa и баща!

Ала времето безмилостно минава, 

те пак самотни са като преди, 

надеждата полека избледнява 

и разбират, че напразни са мечтите им били...

Ах, тез дечица мили, 

нещастници в този свят, 

за грешките родителски платили, 

оставени сами да порастат...

Тез тъжни детски очи 

как усмихват се насила,

дори когато ги боли

не могат да намерят майчина закрила...

Ах, този детски живот невинен,

появил се на света, 

съвсем безотговорно създаден. 

Осъден, да бъде в самота!...

1.03.2013 г