Най-страшно е, когато си сломен
и сринат от най-близките си хора.
С обида и сълза си съкрушен,
захвърлен кат' ненужна вещ на двора.
Разбираш, че раздавал си любов,
но времето следите е изтрило,
че в преспите на тайнствения зов
нещо различно се е преродило.
Откриваш, че залъгвал си света,
а истинската същност си засенчвал,
че сълзите си сливал със дъжда,
а болката - понякога харесвал.
Най-страшно е, когато подредиш
на пъзела последната находка
и бързо колелото завъртиш,
за да изтриеш нечия походка...
© Наташа Басарова Todos los derechos reservados