Няма кой да ни пожали,

                  сърца сиротни да смири.

                  Вечер вятърът ни гали

                  и бърше едрите сълзи.

                  Няма кой да ни пожали

                  по чужди пътища, земи.

                  Боси, гладни, недоспали

                  поемаме на път в зори.

                  Няма кой да ни прегърне

                  в радостни и жални дни.

                  Дните, прежните да върне,

                  надежда в нас да запламти.

                  Някой ден..., но не! Едва ли,

                  ще зърнем пак онез' звезди!

                  Мъниста златни засияли

                  над родна стряха и гори.