Скитник в нощта...

   (миниатюри)

1.

Безпаметна бездна нощта е

на липи нацъфтяли ухае:

оранжево-лунна, бездънна,

задъхана, топла, безсънна...

2.

И скитам се толкова сам

към нейде останала стряха,

че с труд проумявам едвам:

как толкова чувства умряха...

3.

Плавно, като сянката на прилеп,

вятърът раздвижи вечерта,

лъхна с дъх на здравец и босилек-

странни сенки в здрачът очерта...

Тих повея, зноен и задушен-

въздухът дано да угасѝ!...

... Юрнаха се в мрака неподслушани-

мислите ми плахи  на тълпи...

4.

Във есенната нощ, опожарена

от огънят на падащите лѝсти,

богат с ипотекирани проблеми

съм, в хаосът от тъжни късни Истини...

5.

Нощта е като дом без ласки

и огън... Тъжно загасен...

Е свикваш в самотата някак си,

но не съвсем... Но не съвсем!...

6.

Гушни се в мен за да те стопля-

студена нежност е нощта,

а пък басмяната ти рокля

е изтъкана от цветя

и всеки Вятър разпилява

неистовият ѝ букет:

от орхидеи и тинтява-

възможен само за поет!...

7.

Ти идваш за Опрощение ли,

прегърбена от вина?...

Остани!... Изтощих се

да наказвам... По е лесно да ти простя...

А и аз съм толкова грешен,

колкото е възможно да се греши,

та затова: моля те, не ставай смешна-

кой кому би трябвало да прости!...

8.

Не искай да ме задържиш,

повече отколкото желая-

наистина над мене имаш страшна Власт,

но само тая,

която доброволно ти отстъпвам аз!...

9.

Нощта наведе топла стряха,

със звезден дъх ни упоѝ-

в очите ти, видях, искряха

следи от падащи звезди

и се събираха в косите ти,

а аз заплитах ги с ръце-

бе хубаво, та не попитатах:

„Коя си?... Откъде дойде?..”

10.

Нощта бе пълна със безумие

и с дъх на нацъфтели праскови...

Звездите- прелестни в безлунието

като слънца горяха: едри, ласкави...

От Вечността си те намигаха

към любовта ни безразсъдна,

че беше тук, това ми стигаше

и не разбрах: защо си тръгна...

Коста Качев