Скитник в нощта...

(скитнишки неволи)

1.

Безпаметна бездна нощта е,

на липи разцъфтяли ухае:

оранжево – лунна, бездънна,

задъхана, топла, безсънна...

2.

И ето ме: толкова сам!...

И ето ме толкова сам, че

на тая Планета не знам

как някой за мен ще заплаче!...

3.

Тихо като сянката на прилеп

Вятърът раздвижва вечерта,

лъхва дъх на здравец и босилек-

здрачът хоризонта очерта,

хлад припадна зноен и задушен

(въздуха дано да угаси!),

а в нощта се юрват неподслушани

мислите ми плахи  на тълпи...

4.

Във есенните вечери – опожарени

от огъня на падащите листи,

богатг съм с неочаквани проблеми

от тъжно осъзнати Късни Истини...

5.

Нощта е като дом без ласки

и огън тъжно загасен...

Е - свикнах в самотата някак си,

но не съвсем... Но не съвсем!...

6.

Ти идваш за Опрощение ли,

прегърбена от Вина?...

Остани!... Изтощих се

да наказвам... По лесно ще е – да ти простя...

А и аз съм толкова грешен,

колкото възможно е да се греши,

та затова: моля те, не ставай смешна –

кой кому би трябвало днес да прости!...

7.

Не искай да ме задържиш,

повече отколкото желая –

наистина над мене имаш страшна Власт,

но само тази,

която доброволно

ти отстъпвам аз!...

8.

Нощта бе пълна със безумие

и с дъх на нацъфтели праскови-

звездите прелестни в безлунието

като слънца горяха: едри, ласкави...

И мълчаливо ми намигаха,

а ти бе толкова красива

и, че си тук, това ми стигаше,

та не попитах и: „Къде отиваш?...”

04.02.2012.