Ще напиша стих двойно заключен.

С катинар от тъги... Зад решетка от сълзи.

Ето, пиша. Но пиша го трудно...

Застоявам за миг. И го виждам завършен.

Безнадеждно по него затичвам.

Канонично прехапвам езика си вързан.

Своевременно някъде стигам.

Прималяла. От страх да не би да съм мъртва...

Ироничният Хадес го няма,

но е вперил очи в мен – усещам го вляво.

Мракобесие в мен е узряло.

И се чувствам изсъхнала, странна и ялова.

Тромав стих е. От гной и от вяра.

В самота прокървява – студена кръв (синя).

Но във него съм жива и цяла.

Пък и влязла във роля – на слаба от сила...