По "Славеят и розата" на Оскар Уайлд.
"Преписах" за един виртуален приятел тази приказка така... и реших да споделя "преписа" с вас.
С поклон пред гениалния Оскар Уайлд!
- Тя каза, ще танцува само с мен, ако ú занеса една червена роза. -
Въздъхнал с болка младият студент и седнал в горестна и тъжна поза. -
В градината ми розовият храст отдавна само с шипове обрасъл е,
години вече рози не цъфтят... "Защо без тях изобщо той израсъл е?..." -
Тъй мислел си студентът-философ и сам на себе си решил да се пожали:
- Защо животът е тъй тежък и суров?! Не пише даже в древните скрижали...
Ни колко важни - дреболиите за нас! Ни колко щастието ни от тях зависи!
Ни как червена роза в този час аз за любимата си мога да измисля!...
Изчетох всички мъдрости в света, изучих всяка философска тайна,
но ето, че животът ми сега, зависим е от розичка омайна!...
Така нареждал той под дъб зелен, и топли сълзи пълнели очите му.
Сред клоните над него в този ден го слушал славей и видял сълзите му.
- Най-сетне влюбен истински да зърна! - прошепнал славеят и станало му мило.
Как в щастие аз горестта му да превърна? - и за младежа сърчицето му се свило. -
Нали за него дивни песни все редя, за любовта му пея даже на звездите.
и колко е посърнал от скръбта, а колко прелестни са му очите!...
Руменината няма я и толкова е блед. И всичко - заради една червена роза...
Косите - с цвят на тъмния гранат, а веждите му свити са в тревога.
Как мъката сърцето му руши! Не го познавах аз, но пък за него пеех...
Днес болката му тъй ме съкруши, как иска с любовта си да живее!...
- Устройва принцът утре вечер бал и моята любима е поканена... -
говорел си студентът, не видял, че славей там го гледал изненадано. -
Червена роза щом ú занеса, тя с мене ще танцува цяла вечер.
В прегръдките си щом я понеса, то тази нощ за мен ще бъде вечност.
В обятията ми ще е до сутринта. Ще галя с пръсти нежните ú длани.
На рамото ми ще сведе глава - ще вдишвам от косите ú уханни...
... Но няма роза, даже и една, червени рози тук отдавна няма.
Ще мине покрай мене любовта... Душата ми е в болка окована!...
Заради розата ще си остана сам, дори сърцето ми ще спре да бие,
ще изгоря в последния си плам, ако любов такава ме подмине...
- Наистина е той - изрекъл славят. - А вдъхновението ми - неговата страст...
Но днес му носи толкова страдания... това, що пеех в песните си аз.
Виж колко е велика любовта!... - пропяло славейчето лекокрило. -
Тя - най-безценна и желана на света, а как боли от острото ú жило!...
... Но няма ни търговец, ни везни, отмерващи я даже срещу злато.
Смарагдите и перлите, дори, не струват буквичка от името ú свято.
Не може никой да я размени за дарове и вещи скъпоценни,
не може никой да я купи със пари, защото трепетите нейни са безценни...
- Ще свирят музикантите - редял младежът - на струните на свойте инструменти... -
В очите му изгарящ бил копнежът.. А те - блестящи звездни диаманти. -
... Любимата ми ще танцува нежно под звуците на арфите и цитрите,
ще стъпва леко като самодива... Ще хвърли сянка и върху кралицата.
А царедворците в натруфени костюми около нея ще се трупат във възхита,
но само с мен тя няма да танцува, щом пак за розата се сети да попита...
И проснал се студентът на тревата, закрил лицето си, заплакал жално,
безстрастно го изслушала земята, а гущерче едно му се присмяло.
- Защо ли плаче? - кършейки опашка, притичало край него любопитно.
- Да, за какво ли? - вдигнал цветна чашка съсед един на малка маргаритка.
- Ама, наистина, защо пък толкоз горко? - и шарената пеперуда не изтраяла.
Тя наблюдавала младежа зорко, макар че с лъч от слънцето играела.
- За роза. За червена роза плаче - отвърнал славеят на всички любопитни.
- За роза? Брей какво юначе!- изтърсил гущерът и се изсмял цинично.
- За някаква си там червена роза? - невярващо погледнали цветята. -
О, колко глупаво и смешно! Може... от смях да ни окапят и листата...
Но славеят останал мълчалив, разбирал мъката в душата на момчето.
"А без любов светът не е красив!" - помислил си и литнал към полето.
Като стрела във въздуха се стрелнал и сянката му прелетяла над земята,
едва в моравата зад хълмчето приседнал на розов храст, разцъфнал до гората.
- Ще ти изпея най-красивата си песен - изчуруликал той. - срещу червена роза.
Но храстът го изгледал някак весел и поразтворил гъстите си клони.
- Виж, мойте рози всичките са бели - като планински сняг и като морска пяна.
Иди при брат ми долу, разцъфтял е там до часовника на малката поляна.
И литнал славеят към стария часовник, по който слънцето отмервало минути.
- Червена роза искам, храсте розов, срещу едничка песен, но нечута!
- Но розите ми, моите са жълти! Като косите на русалките в морето,
по-жълти са от слънчевия вятър, дори от нарциса, разцъфнал по полето.
От кехлибара даже по са тъмни, наситено е жълтото в листата им.
По-жълти са от слънцето на съмване и от лютичетата долу при блатата.
Иди при брат ми, долу при студента. Там под прозореца отдавна вие клони.
Той лятото му прави тиха сянка, но само с вятъра понякога говори.
Пак литнал славеят. Към къщата... Към розовия храст, растящ на двора.
Погледнал към прозореца намръщен и тихо кацнал близко до стобора.
- Една червена роза дай ми, моля! - помолил славеят, присвивайки крила. -
най-сладката ми песен ще е твоя, и ще ти пея песни чак до сутринта...
- Да, мойте рози много са червени - отвърнал храстът тихо и без сила.
Червени са като крака на гълъби и по-червени от огромните ветрила
на люшкащи се във води корали, дълбоко долу в бездните на океана...
Но жилите ми зима е сковала, а мразът с пъпките ми се нахрани.
И бурята окърши много клони, без цвят ще си остана таз година.
Не, няма да разцъфнат рози. Червени рози няма как да има.
- Една червена роза! Туй е всичко, което искам! - славеят извикал.
Само една... Червена и едничка! И как да я получа? - той запитал.
А начинът? Нима не съществува начин?...
- О, има начин!... - храстът отговорил.
Жесток е той и толкова ужасен, че губя смелост аз за него да говорим.
- Не ме е страх!- продумал славеят. - Кажи ми!
- Ако червена роза искаш, - храстът рекъл. -
ти сътвори я с музика любима на лунна светлина и с кръв изтекла.
Ще трябва да ми пееш цяла нощ... във остър шип от мен опрял гърди
да те пробожда шипът като нож, докато даже и сърцето изкърви.
Дълбоко шипът ми в сърцето да проникне. Животът твой да текне в мойте жили.
От твойта кръв и роза ще поникне и ще разцъфне тя от твойте сили.
И на сърцето със кръвта ще я обагриш, защото твойта кръв ще стане моя.
Една-едничка роза можеш ще изваеш, но с песните си и с кръвта си своя.
- Смъртта голяма е цена - извикал славеят. - дори и за една червена роза.
Не се изправя всеки срещу края си. Смъртта е най-голямата угроза!
Животът винаги е много скъп за всички. В зелената гора е тъй приятно,
да пееш песните си като волна птичка и да летиш в небето необятно.
Да гледаш слънцето във колесницата му златна, Луната - в нейната - от бисер и коприна.
Да спираш взор във сините камбанки и пиеш дъх от сладката глогина...
Камбанки сладки, скрити в долината... по хълмовете цъфнало изтравниче...
да се опиеш от нектара на цветята... да пееш песните си даже и на камъче...
И все пак любовта е много силна, тя по е силна даже от живота.
Какво сърцето е на птичка лекокрила, сравнено със сърцето на човека?...
Криле разперил славеят за полет и сянката му прелетяла над земята,
преплувал като сянка над горичката до младия студент, лежащ в тревата,
а сълзите му още не изсъхнали, блестели във очите му прекрасни.
- Бъди щастлив! - извикал славеят - Бъди щастлив! - със трели ясни.-
Ти ще получиш розата червена - от музика ще е на лунна светлина.
От собственото ми сърце, до смърт ранено, ще я обагри тази нощ кръвта.
Едно-единствено ще искам във замяна. От теб. Да бъдеш верен в любовта!
По-мъдра и от философията тя е... И по-могъща - даже от властта.
При все, че философията си е мъдра, а и могъща си е много и властта,
на любовта със цвят на пламък е снагата, пламенноцветни - нейните крила.
А устните ú като мед са сладки, дъхът ú като дъх е на тамян,
прегръдките при нея все са кратки, щом някой е от нея овладян...
Повдигнал взор студентът от тревата, в дъба погледнал, даже се заслушал
Не можел думичка да разбере, той знаел само това, което в книгите е учил.
Ала дъбът разбрал. И натъжен, помолил славейчето за последна песен.
Обичал славея от онзи слънчев ден, когато свил гнездо във клоните му весел.
- Изпей ми я - прошушнал му дъбът. - Без теб наистина ще съм самотен много,
когато ме напуснеш тази нощ, а тя уви, ще дойде твърде скоро...
Тогава славеят запял за своя дъб и трели литнали към синьото небе.
Гласът му бил бълбукащ и звънлив - вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато песента му секнала, студентът се изправил и си тръгнал,
от джоба си извадил и бележник, молив оловен... без да се обърне.
- Да, има форма - казал той, умислен. - Не може да се отрече. А чувство?
Боя се че го няма. Всъщност, той е... като всички, посветени на изкуство.
Целият е изтъкан от стил, но всяка искреност отдавна е забравена.
Не би се жертвал той за никой друг. За музиката, свойта мисли само.
А знаят всички, че изкуството понякога до сляпа крайност е себелюбиво.
Но все пак и не трябва да се крие, че нотките в гласа му са красиви.
Тъй жалко е, че те не значат нищо. Практична полза няма... - замълчал.
Прибрал се в стаята. На одъра отпуснат, след мисли за любов, заспал.
Но щом луната светнала в небето и славеят при храста розов долетял,
опрял гърди си във шип най-остър, запял за розата, тъй както обещал.
Извайвал чудна музика, извивал трели, притихнал слушал го света,
дори, заслушана, надолу се навела студената кристалната луна.
Със всяка песен шипът се забивал навътре и дълбоко във гръдта,
но с песните животът му изтичал във капчици червени от кръвта.
Започнал с песен за любов, родена в сърцата на момиче и момче
и върху розовия храст най-горе изгряла роза с бледичко лице.
Във тъмнината лист след лист разцъфвал от песните на славея родени.
Дори със болката от шипа до небето достигали прекрасните му трели.
Но бледа розата била в началото. Като мъглата сутрин над реката.
Тъй бледа, като стъпките на утрото, като крила сребристи на зората.
Като отражение на роза снежна, надвесена над водната повърхност -
такава розата била в началото, когато славеят гърдите си разкъсвал.
- По-силно притисни гърди! - извикал храстът. - Виж, денят пристига.
Нощта си тръгва с бледите звезди, а цвят червен за розата не стига!..
Притиснал славеят гърди по-силно и все по-звучни песните му ставали.
Навлизал шипът в тялото му малко... Не часове до утрото оставали.
И песните му, силни като мъката в душите на девойка и на мъж,
достигнали в небето спящи облаци, в които си почивал летен дъжд.
И нежна сянка от руменина пролазила в листенцата на розата красива,
като онази от целувката по устните на жених с невеста и любима.
Но шипът остър тъй и не достигал изстрадалото негово сърце -
оставало си бяло и на розата, роденото от песните сърце.
А само кръв от славей можел, сърце на роза да обагри във червено...
- По-силно притисни, - извикал храстът.- пристига утрото засмено!
Притиснал славеят гърди по-силно и шипът се допрял в сърцето му,
а пристъпът на силна болка, разтърсила до вик телцето му.
Притискал славеят гърдите си и все по-люта болка го изгаряла,
но песента, избликнала от болката, по-буйна и по-буйна ставала,
защото пеел за любов, чрез смърт достигнала до съвършенност -
любов, която не умира и във гроб, а си остава жива и нетленна.
И станала червена розата. Листенцата - червени. И венецът ú.
Червени, като изгрева в небето. Дори рубинено било сърцето ú.
... Но ето, че гласът му се задъхал и песента все повече заглъхвала,
а пред очите му се спуснала мъгла и славеят с крилцата си изпърхал,
усетил, че го дави нещо в гърлото... Надмогнал болката ужасна,
изтръгнал в сетния си земен миг най-дивната си музика, най-страстна.
Стъписала се бялата луна и спряла, забравила зората във небето.
Розата червена се засмяла и грейнала от див възторг и трепет,
разтворила листенцата си нежни в прохладата на утринния вятър.
Подело ехо звуците и ги отнесло сред синкавите гънки в планината.
От лоното на морните им сънища изтръгнали те спящите пастири,
а музиката се понесла над реката, преминала през стройните тръстики
и те, събудени от тази дивна песен, предали я нататък към морето...
- Виж! Розата готова е! - възкликнал храстът. - И колко е рубинено сърцето ú!
Не отговорил славеят на храста. В тревата мъртвото телце лежало.
Погалило с лъчите си крилцата му в последна обич слънцето изгряло.
Студентът някъде по пладне прозорците към розовия храст отворил.
- Какъв късмет! Каква червена роза! - и пак на себе си започнал да говори. -
Каква красавица! Такава роза дивна в живота си дори не съм и виждал,
но тъй е хубава, че с положителност е дълго и латинското ú име...
Навел се и откъснал розата. Изтичал към професора, нахлупил шапка,
а розата в ръката му проблясвала с най-чистите си росни капки.
Пред входа на дома седяла тя - така жадуваната негова любима,
и на професора любима дъщеря. Навивала в чекрък конци коприна.
- Ти каза, ще танцуващ само с мен, ако ти донеса червена роза! -
извикал бурно младият студент. - И ето я! За тебе сега я нося!
Тя най-червената е, вярвай ми, в света! Довечера ще я закùчиш.
И до сърцето ти, танцувайки със мен, тя ще разказва колко те обичам!
- О, тя на роклята ми няма да отива - навъсено момичето отвърнало. -
Пък и получих вече скъпи дарове... Как искаш твойта роза да прегърна?
На шамбелана племенникът ми изпрати камъни най-чисти, скъпоценни,
а камъните скъпоценни много струват и от цветята са къде по-ценни...
- Ей, Богу! Много си неблагодарна! - студентът свъсил в яд челото си.
Захвърлил розата на пътя прашен, а там я смачкала каруца с колелото си.
- Неблагодарна ли? - се сопнало момичето. - А знаеш ли пък аз какво ще кажа?
Че ти си груб! Че нямаш право! И кой си ти, че тъй ще ми приказваш?
Студент си само някакъв! Навярно и закопчалки сребърни си нямаш,
каквито има на обувките на племенника мил на шамбелана. -
Така му рекло и обърнало му гръб, в дома си влязло недоволно.
- Ах, колко глупава е любовта! - студентът рекъл. Станало му болно.
Но тръгвайки размислил и добавил: - Та тя не е полезна и наполовина,
защото, всъщност, нищо не доказва и даже не е толкова красива.
Тя все разправя някакви неща, които никога не могат да се случат...
А как да вярваш във неверните неща, които никога не можеш да получиш?
На практика - съвсем е непрактична, а в нашия научен мъдър век
да си практичен, значи много - всичко! И само в практицизма си човек...
Към философията пак ще се завърна и метафизиката още ме влече. -
И върнал се той в стаята си тъмна. Извадил прашна книга да чете.
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Todos los derechos reservados
По уникален начин!
Благодаря!