СЛЕД ЕСЕННИЯ ДЪЖД
Когато есенният вятър разоре небето
и сивата мъгла над хоризонта падне,
и слезе мрак сред клоните на голите дървета,
и нощ внезапна скрие късно пладне...
...тогава идат дъждовете.
Крачат гневни,
стаили в себе си мощта на вековете.
Палеозойски дъждове, стихия древна
плющи отчаяно по раменете на полето.
И се надигат старите реки, набъбват мътни,
подравят корените на върби и на тополи,
и става тихата вода порой, бучи и тътне,
и влачи камъни, стебла и пръст надолу...
У мен отдавна есени.
В небето вихри ледни
стада от облаци към хоризонта смитат,
и уж е пладне,
а нощта край мен е непрогледна,
над мен небесните коне гърмят с копита...
...и късни ледни дъждове над мен се свличат,
и трупат в мене тъмната си влага.
И аз набъбвам.
На реките ли приличам?
Какво от есенния дъжд в гърдите ляга?
Прииждат дъждовете и бездънни са реките,
и даже плитките потоци са могъщи,
и тъмната вода без брегове се скита...
Дали и с мен е тъй, дали е същото?
Дъждът на времето като порой нечакан пада,
плющят по кожата години неспестени,
а аз съм късноесенен.
Дали вместо награда
за загубите ми набъбва всичко в мене?
И ставам ли дълбок?
Дали като реките мътни
и в мен пороят буди сили спящи?
Дали отеква мощен в ледената нощ стихът ми,
дали изплитам филигран изящен?
Кого да питам?
Есенният дъжд вали над мене
и на небето облачната пелена изприда.
Едно в прегръдките на есента е несъмнено –
дъждът е брат на зимата, която иде...
© Валентин Чернев Todos los derechos reservados