Претръпнал хоризонтът се стопява,
дърветата превръщат се във сенки,
среднощен полъх нежност притаява,
отпуснала греховните си клепки.
А залезът не иска да си тръгне,
потъмнил с чер воал лицето на луната,
забил в клепачите на слънцето иглите
на счупени звездици без позлата.
И без зеници жаловито слънце
издига тъжен взор, но тежък и настойчив,
помита тъмното, ветрецът лъхне,
земята тръпне след вечерен отлив. ...