На мен не ми се случиха дузина, 

страхливи и неможещи лобови. 

Тъй гладни, ожаднели, за да взимат, 

душата ми, когато я разголя... 

И колко насълзявах ги прозорците, 

и колко пъти мерех хоризонта... 

Дъхът си го сервирах все на порции. 

(Да чувам идващата в мене болка.) 

Но Ти ще ми се случиш непременно! 

Защото иначе от мъка ще родя, 

такъв потоп, че тленно и нетленно, 

убито ще погине от сълза... 

Очите ми от мъка ще залеят, 

с вълни онези черни брегове, 

където птиците от страх ще онемеят, 

че свършило е тяхното небе... 

Дърветата ще молят за пожари, 

че дъно за короните е смърт. 

От пепел - птица Жар да ги запали, 

а въглените бавно да горят... 

Не искаш този свят да си отиде? 

Тогава не изчезвай с любовта ми! 

Случѝ ми се! Аз трябва да те видя, 

преди последната ми свещ да се удави... 

Стихопат.