Слънцето цял ден мисли, умува, разсъждава

как с най-нежните думи Водата да полее.

Часове наред току се скрие, току пак изгрее,

но Водата безгрижно продължи да не го отразява.

Накрая, привечер, стегна се и рече:

«Или ще е днес, или няма да светя вече!

Думи нямам за велико изречение,

иначе ще ѝ направя предложение.»

И кат' разтвори сумрака на падащата нощ,

и кат' разбута облаците надвесени,

злато засипа над Водата и разкош,

и зачака с лъчи трептящи в неведение.

Водата, вече на заспиване, полу в съня си,

дочу далечен шепот на падащ прашец.

С вълнение забави крачката по пътя си...

И разчете дума, изписана с най-нежен писец.

Поглед сведе, среднощно поруменяла,

страсти подводни забучаха в кръвта ѝ.

И от нощта напираща изнемощяла,

на едно местенце отрази го тя по себе си,

Но бе в сърцето.