Слънчоглед на бюрото си пазя.
Сложих го с вода, във ваза.
Подариха ми го вчера
на приятелска завера.
Стръкче младо и невинно,
Тъй внимателно, любвеобилно…
Щом пораснаха листата
и усети топлината,
във доброто ми сърце,
ме обгърна с две ръце.
Чудо някак взе да става!
Слънчогледът оживява!.
Вместо в слънцето - в очите
все ме гледа и ме пита:
Искаш ли ли кафенце, шефче?
Нося ти от в къщи кексче!
Днес жената го приготви.
Даже, кани те на гости!
Не мисли, че се подлагам,
от сърце ще ти помагам.
Папките да подредя,
и колегите да проследя.
Идват ли на работа навреме?
Кой във службата е бреме?
Кой все кръшка, не работи?
Кой за теб говори кофти?
Бил съм, казват, нагаждач,
безобразен подмазвач…
Да ти кажа, не ми дреме.
Туй за мене не е бреме!
Докато ти си мойто слънце,
ще се раздавам аз до зрънце.
А залезеш ли от небосклона,
ще си потърся ваза нова!
© Даниела Виткова Todos los derechos reservados