Моята приятелка - смъртта,
често ме посещава...
Понякога идва ей така -
и от някой близък ме лишава...
Понякога се прави на мила,
даже съвети ми дава -
щяла съм да бъда по-щастлива,
ако на другите не се раздавам...
Често дори се опитва да спори,
че няма никакъв смисъл -
нито слънчевият ден,
нито красотата около мен...
Смисълът на моя ден?!
Децата ми да са щастливи,
приятелите - здрави, живи...
Загрижеността на майка ми
да ме обгръща...
Усмивка на любим човек
да ме прегръща...
Смисълът на моя ден?!
Да съм далеч
от злобата и завистта,
да помня какво е честта -
да пазя душата си неопетнена,
гордо да се изправям,
даже смъртно ранена...
Смисълът на моя ден?!
Любовта си да раздавам,
искрено и всеотдайно да помагам,
да ме запомнят със добро,
да помня своя род и потекло...
Бих спорила още със смъртта,
макар че всичко отминава...
Един ден тя пак ще ме посети,
а аз ще съм готова
и, може би, вече ще си мълчи,
защото следа ще оставя...
© Ани Атанасова Todos los derechos reservados
Много по-тъжно, отколкото някой твоите да затвори...
Важно е, наистина, да си живял така,
че да оставиш подире си следа!
Поздрави!!!