Всяка вечер стъпвам тихичко насън,
бродя в океани, призрачно безкрайни.
Мислех, че сънувам. Всъщност съм извън
всякакви такива непотребни тайни.
Търся и събирам приказни мечти.
Нощем се размиват граници и факти.
Всичко е възможно. Мисля, че почти
вече се отучих да напредвам с лакти.
С джобовете, пълни с приказен запас,
сутрин се прибирам в празната ми къща.
Слънчев лъч проблясва. Тихо е у нас.
Сякаш в неоткрита църква се завръщам.
Себе си забравил, в себе си стоя.
И случайни мисли бързо се прескачат.
Слънцето изгрява. Сутрешна дъга
осветява утрото ми. И прогонва здрача.
© Йордан Илиев Todos los derechos reservados