Белите сови на времето
вече не носят писма на приятели.
Вместо да хвъркат умерено,
режат небето със крясъци.
Вместо да драскат кафезите,
вплели до кръв свободата им,
те се кикотят изплезени
две планини над главата ми.
Казват, че чели писмата ми.
Но дали те въобще съществуват...
Искам да тичам сред бухали
и се чувствам безпомощно луда.
Убедена, че всичко това не е истина
и че с времето просто съм... спряла...
си повярвах, усмихната толкова приказно -
аз съм сова. И всичко е бяло.
© Йоанна Маринова Todos los derechos reservados
А това тук не го бях чел, но изпълни недоспалата ми душа. Да знаеш, страхотна душичка си, и много си те обичам. Обичам и нещата, които твориш.
Поздрави!