Някъде, някога бях прочела,

че мечтите са безплатни.

Но сама си ги бях отнела,

по пътищата необятни.

И бавно от вътре умирах,

докато не чух оня зов,

когато в твоите очи се взирах - 

търсеща и даваща любов.

Ако спасението има име,

ЛЮБОВ аз ще го нарека!

Мен любовта спаси ме 

от тъмата на греха.

А ако има име любовта 

то тя носи ТВОЕТО.

Сърцето е крепко като смъртта, 

а на теб принадлежи моето!

Дълбоко в теб заключено, 

до твоето се съхранява, 

и то добре научено

всичко свое да ти дава.

Та какво е сърцето,

създадено да споделя,

ако го няма, онова заради, което,

части от своето отделя?

Така хората бавно умираме... 

Когато имаме какво да дадем,

но не го даваме, а взимаме -

тогава влизаме във плен.

Не е ли затова живота отреден?

- Да даваме любов - аз на теб, а ти на мен..?

Защото любовта спасява,

от греха зловещ, от тъмнината.

Щастието трябва да се дава - 

безплатно - като свеж полъх от гората. 

Глътка свежест... намерена мечта!

...Тихо сбъднато спасение..

Ако те спасява - това е тя!

Дълбоко, искрено съкровение 

понякога и болка в моята душа.. 

Онова, което не се вижда, дето няма цена..

Точно онова май е тя.. така странна - любовта!