Дали е обич в морскосиньо
щом сърцето потънало е в тиня?
Всъщност,всичко ми е сиво-
безизразно,безчувствено,лениво...
Черно е.Тъмнина от мъка красотата скрива,
фалшивата усмивка болката в мен прикрива.
А някога беше толкова различно-
прекрасно,истинско и романтично,
прегърнати,на плажа,се целувахме,
един на друг и на гледката се любувахме,
от страст сърцето като вълните лудува,
галещ бриз и обичам те в ухото ми се чува,
ухаеща на миди,водорасли и свежест те усещам...
охх...,колко много те обичах,се подсещам.
Помня,как изгрева в залез се превръща,
как морето златистото отражение поглъща,
влюбените ти очи с морскосиния блясък,
ръцете ти,рисуващи сърце в горещия пясък...
Любовта ни оцеля,но успехи не пожъна,
връзката ни в моренцето потъна.
Сега сияйната и нежна луна спомена прихваща
и към ранобудния изгрев го изпраща.
Той,чрез морските вълни,тихо го препраща,
а бързащият залез лекичко го хваща.
Скоро сладкият спомен с нежност ще ти подари
и страдащото сърце,поне за миг,с любов ще озари.
© Диего Вега Todos los derechos reservados