СПОМЕН ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

                        На Румяна – виновно

Като арабска лъскава монета

търкаля се над стряхата луната

и не в прозореца ми просто свети,

а свети през очите ми в душата.

Проклето кръглобузо пълнолуние –

държи ме буден, дрямката ми крие

и сякаш тегли лък по тайни струни,

с чакалите в нощта по вълчи вие...

След миг ще падне тумбестото злато

в ръката ми като дукат огромен,

но нещо го държи.

Блести дукатът

и ми навява неочакван спомен.

Веднъж, в добрите стари времена,

по хубав повод – суета човешка! –

аз помня – бях ти подарил една

монета златна, грапава и тежка,

с верижка – да я носиш през деня,

от медалион по-скъпа и по-трайна,

с дантелени арабски писмена,

като неразгадана древна тайна...

Монетата я няма.

В труден час

тя стана звонк и той реши проблема.

Разбирам!

Но не съм забравил аз,

че трябваше подаръка да взема.

Затуй ела!

Над този свят навън

в нощта една монета златна чака

и ме държи до полунощ без сън,

оплетена на ореха в клонака.

На пръсти ще застана.

В мойта длан

огромният дукат ще засияе.

За тебе е!

На тебе ще го дам

във вечер, самодивска като тая.

А ти по всяка улица мини –

луната на гърдите ти да свети.

...

И все пак тя дали ще замени

оная, подарената монета?