Всяка вечер, когато си лягам,

същността ми дели се на две

и започват да спорят във мрака

една зряла жена и наивно хлапе.

„Забрави го, той е далече”-

се обръща жената към мен.

„Чуваш ли, не го обичай вече?”-

ме пронизва гласът ú студен.

„Той е далеч, но те иска”-

се намесва хлапето без свян.

„Ако си търпелива и малко почакаш,

ще разбереш, че за теб е избран.”

Но жената с усмивка коварна

отвръща със поглед суров:

“Ти не го заслужаваш, едва ли

ще изпита към тебе любов.”

„Ще те обикне, повярвай”-

проплаква детето след миг.

„Та това е така невъзможно”-

жената с тих глас прозвучал като вик.

И кого да послушам – не зная,

моя разум или мойто сърце.

Жената, която е може би права,

или безумното, малко дете?