СРЕДНОЩЕН ДЪЖД
Сърце – една заключена врата.
Не мога пак да мина аз от там.
Вали дълбоко в моята душа.
Дали да позвъня дори не знам.
Стоя, озъртам се в среднощен мрак
да чуя пак любовния ти зов.
Но зад вратата няма нито знак.
И аз сега съм сам ловец на лов.
Обръщам се и тръгвам във нощта.
Дъждът измива моите следи.
А може би е по-добре така:
Да съм без теб – без мен да бъдеш ти.
06.03.2013 год.
© Вили Димитрова Todos los derechos reservados