Старата картина, с пукнатина,

човекът, сниман на шега,

с позлатената му рамка,

не вижда душевната ми рана.

Тапетите, олющени отдавна,

заграждат сивотата равна,

но човекът го посреща с усмивка,

лунен лъч е негова покривка, спи.

По гърба ми бавно идват тръпки,

на дървото му, зад него има пъпки,

връвчици-спомени от

мартенска тъга, следа.

Ограждат ме четири стени,

заспали, тежко с четири врати,

живея сам пред мойта снимка,

един живот, една видяна бримка...