Понякога съм бяла като зима, а сълзите са снежинки, изписани по моето лице. Тогава избирам уединението пред сто протегнати ръце. И с цялата си сила и кураж взимам със себе си всички стихийни ледове. Далеч ще отнеса мислите си, обгърнати в северни цветове. И знам,че утре пак ще бъде пролет в моето сърце. 

Понякога съм в зелено и създавам нови перспективи,светове. Тогава съм по детски щедра и давам всичко от сърце. Енергията ми прелива и може всекиго да зареди. Но нали за това сме ние човек,човекът да крепи. Тогава свежо е, с ухание на борова гора и давам слънце, светла е и моята душа.

Понякога съм в червено,съставена от огън. Тогава способна съм всекиго да изпепеля, но защо за лошо силата си да хабя? Предпочитам в нещо да я вложа и някак да я съхраня. Хестия тогава ми помага и събирам пламъците си в огнище, огнището на любовта. Тогава може и да съм различна- непозната, някак луда, друга, но оставам си жена.