СТИХОТВОРЕНИЕ, НАПИСАНО С БЯЛА БЛАЖНА БОЯ

... забрави ти за мен, дори не вдигаш – като те търся, своя телефон,

спрях да ти пея – пролетна авлига, и всяка рима къртя – тежък стон,

и циганского лято си замина – така написа вчера вестник „Труд”,

по пейките във Морската градина дори боята сгърчи се от студ,

и аз готов бях да се обзаложа! – че го проводих в залеза му риж,

набръчка плажът жълтата си кожа – и хоризонтът опна сив каиш,

престанаха да бъдат вече мои тъй простичките – нявга! – чудеса,

пред теб да кротна морските прибои, да милне вятър твоята коса,

в най-тихия въртеж на листопада да се изгубим в парка – две деца,

и да търкулна, мила моя Влада, над теб – отново! – летните слънца,

преди да изплющи мелтемът в здрача, морето да се вдигне дармадан,

с три мидички и щипки две от раче да ти завържа есенен гердан,

на тоя бряг – заточеник бездомен, от теб съм жив, и дишам светлина,

най-хубавата в моя сън и спомен– за обич и за мислене! – Жена,

вълната сцепи дрипави парцали, медузите си тръшна на стада,

единствено мелтемът ми погали със ледни пръсти бялата брада,

девойчиците с мачкан лак ботушки и този път не спряха покрай мен,

и, стиснал томче стихове на Пушкин, отвъд изпращам миналия ден,

старик – надянал вехтата си грейка, спрях зимите си вече да броя –

седя самин на Седмата си пейка – и чопля с нокът блажната боя.