В тихите гори безкрайни,

тръгни мълком след самодива,

тя ще разкрие своите тайни

на полянката, чудно красива.

И скрити безшумно до огъня,

прегърни я тихо, без страх,

тя знае какво е самотност,

но знае и що е то грях.

Бялата девствена риза

безшумно и тихо свали

и когато в безкрая се слеете,

ще блеснат в небето звезди.

Страстта като огън ще се разгаря

и всяко дихание ще обедините,

и след всяко нежно докосване

ще се крият свенливо очите.

Когато сутринта се събуди,

ще бъдеш отново сам

и самодивската риза, съблечена,

ще лежи до тебе без срам.

(А къде е самодивата?!)