И падна сълза,
чиста,бестяща.
Но пълна с тъга,
тъга по луната искряща.

Бездомна душа,
без път,без посока.
Носеща тъгата една,
раната от любовта жестока.

Къде си сега?Защо не си до мен?
Някъде смееш се на моето падение?
Мислиш,че ще ти простя за този ден?
Не,няма да има опрощение...

И милиони сълзи се застичкаха от очите невинни,
съзнали смисъла на живота жесток.
Част от тези малки частици градивни,
видяли грешките от твоя порок.

Безчувствен си ти,студен,
не даваш си сметка за чувствата други.
Душата ми вързана умира в плен,
в плен от твойте заблуди.