Суламит

Да те жадува. Както го жадуваш.

И да примира. Точно като теб.

Преситата е смърт. И да гладува,                           

душата му от глад да не умре.

А ти си Суламит. Ти си жената,

в която всяка клетка е любов.

Ти даваш сол. От извора с водата,

за жадните ти правиш блаженство…

Не приласкаваш никой. Ти лекуваш.

Даряваш част от своята печал.

И влюбеният в теб преболедува,

искрица смисъл в болката видял.     

Защото любовта е по природа

изтляваща в човешко тяло жар.        

Подобното щом срещне се с подобно,

не е любов. По-скоро е пожар.

Ти знаеш, че ще дойде като слънце

и ще поиска да те отведе…                        

Ти пееш за покълващото зрънце,

с трептящи слабини и колене.

Но ти си силна. Ти ще се запазиш.

И себе си и него ще спасиш.

А времето във вечната си пазва

още една любов да приюти…

Когато дойде, залости вратата.

Не му отваряй, мила Суламит.

Недей отваря. Остани жената,

която любовта не изгори.