Като таралеж пъпли над пътя въздухът топъл и безметежен. Напомнящ на локви след дъжд пороен. И оглеждайки се в „шарената локва”, сянката пое по пътя на щастието. Последва своя собственик мълчаливо и тихо. Където беше той, там бе и тя. Мълчалива, безименна и бездушна. Повтаряше всички движения, без да се страхува, че ще сгреши при някое от тях. Ръцете ù ръкомахаха, краката крачеха смело и сигурно по пътя. Нагоре-надолу, на ляво - на дясно. Така до малко преди залез. Огледа се тя и се учуди колко по-дълга е станала от нейния собственик. Изведнъж застина. Ръцете ù леко се повдигнаха към очите, сякаш искаше да погледа последния залез. Щастие бе за нея, да види какво може да сътвори Майката природа в края на последния ù ден. Стоеше така и не помръдваше. „Какво ли си мисли моят неотлъчен приятел?”, попита се тя. И разбра. Щастието не винаги може да е в чудния залез, но винаги може в залеза на своя живот да видиш онова, което винаги ще дава живот на други сенки, почти завинаги.