В една невероятна зимна вечер
Румяна срещна Валентин в метрото.
Той бе неповторимо шик облечен,
висок и строен, и до болка "готин".

Усмивката му бе по детски топла,
и все пак с нещо скрито неприлично.
Извикваше в жените таен вопъл
на плаха свян и мисли еротични.

Говореше си с някакъв приятел -
поне така реши на "прима-виста" -
за нощен плаж през миналото лято,
за лунен дъжд, сияние сребристо...

Играеше си с думите фриволно,
с ирония, почти неуловима,
и без да ще, заслуша се неволно
Румяна, но дочу познато име.

И сякаш ток през тялото премина:
нали бе всичко толкова отдавна,
нали уж бяха минали години,
а се оказа име с буква главна

в живота й. Забравеният трепет
и болката се върнаха отново.
Обзе я страх, и без да се усети
в очите й пробляснаха, готови

да се отронят, като две звезди
от небосклона тъмен на зениците,
сълзи солени, парещи следи
на спомена. Така навярно птиците,

простреляни във бездната, политат
с пречупени крила, сред волен порив...
Румяна не разбра какво я питат,
дори не осъзна, че й говори

съчувствено и нежно, но усети
ръцете си, поети в топли длани,
почувства сякаш пулса на сърцето...
И пожела така да си остане
завинаги.

***

Човек не осъзнава,
че нищо в този свят не е случайно.
Случайното след време често става
начало на неща необичайни!

***

Навън градът посрещна ги замрял
в милувката на падащия сняг.
И беше светло, беше чисто, бяло,
и само сред короните с кристали
от скреж покрити, непокорен мрак

намигаше с усмивка дяволита,
и щедро обещаваше любов.
Когато Вальо тихо я попита
къде да я изпрати, тя изпита
неясен трепет, сякаш бе готова

небето да прегърне, да целува
танцуващите столични витрини,
по пейките букети да рисува,
със уличните лампи да танцува,
с последния трамвай, проблясващ в синьо.

***

На сутринта една самотна врана,
през бялото прозорче на тавана,
на малката мансарда, с пеперуди
от скреж покрито, дълго и учудено
се взира, после тихо отлетя,
от страх да не събуди любовта.