Съдбата поиска да мина през твойта стихия.
И тръгнах с искрица във шепи по трънливия път.
Краката ми мръзнеха от студ във окови,
но пазех с усмивка мисълта си за погледа скъп.
Колко пъти жигосваха ме с думи - фалшиви.
Белези нося на врата си като въже.
Но във примката цвете поникваше вечер
и с ухание успокояваше мойто сърце.
В нощите с песен приспивах умората в мене.
От звездите изплитах атлазена стълба към теб.
И във сребърна риза обличах искрата,
за да е жива, щом стигна след края на пътя - нелек. ...