Сънувах аз сълза бистра,

изплакана от момиче с душа чиста.

Сънувах как бавно тя по бузата се стича,

а тя, клетата, подир младо момче тича.

И тичаше тя, а сълзата не падаше,

но и момичето упорито я пазеше.

Сънувах как в бурканче я запази,

искаше подарък на младото момче да направи.

Сълзата нежна, като малък бисер,

разкриваше сякаш дивната любов на туй момиче.

А тя викаше и тичаше с бурканчето в ръка,

докато накрая прекрасното момче се спря.

Задъхана, със сърце тъй разтуптяно,

макар че не от морното тичане, а от любов забързано.

Подаде му бурканчето със сълзата чиста,

той дълго го оглежда, ала сълзата се беше изпарила.

Обърна гръб той на момичето красиво,

обърна гръб на сърцето ù мило.

Обърна гръб, захвърли бурканчето празно в тревата,

а тя на поляната седна и се замисли над нейната участ нещастна.

Заплака и река от сълзи потече,

а реката по поляната се стече.

Заплака и цялата гора с мъка плачевна ехтеше,

сякаш туй момиче рожба на природата беше.

Ала мъката жестока се оказа,

погуби тя момичето с любовта безмерна.

А нейната душа с вятъра се сля,

нейната душа на своята любовна мъка песента запя...