Сълзите ми сега бавно стичат се по лицето ми.
Нищо не виждам в стаята, освен мъгла.
Не виждам и не чувам.
За мен сега всичко е толкова безмислно, безразлично и
безнадеждно... само тъмен силует доближава се до мен!
Умирам бавно... дишам, а се задушавам...
Мисля, а се обърквам, плача и не спирам!
А защо да го правя, трябва ли да спра да плача?!
Не, няма да спра, не и сега!
Само, когато сълзите ми падат,
не се чувствам сама!
Мразя ли те - не!
Не мога!
Обичам ли те - да!
... но вече не мога!...
Дадох ти всичко, което имах,
подарих ти сърцето си, душата си,
а ти ги изхвърли на боклука
като ненужни вещи!
Нямам думи, защото нямам глас, виках след теб!
Нямам сили да живея, защото ти ги дадох!
Нямам сърце, защото го изхвърли!
Но имам сълзи и ще плача, ще плача за теб,
нека моите сълзи да бъдат за теб и
тях ти подарявам... всяка сълза вземи!
Тъмният силует е тук. Той дойде за мен,
ще ме вземе с него, но все едно къде съм!?
Нямам сърце, нямам душа, не мога да крещя,
не мога да плача, но мога да умра
и сега ще стане точно това!!!
Браво, радвай се, вече си без мен, няма да ти преча!
© Десислава Петкова Todos los derechos reservados