Лека нощ, казваше ми ти,

и лягахме, разделени от глупостта.

Аз те зовях на сън и в реалност,

но оставах сам с вечността.

Търсих те, пребродих цялата

земя и небе, но ти се скри от мен.

Поисках да умра и земята се отвори.

Падах в бездната дълбока, продължавайки

да мисля за теб. Страхът ме възроди,

защото те желая и се нуждая от

последна целувка, за да заспя вовеки.

Макар че не е това желанието,

което поисках… Аз те чаках

много дни, много нощи се

приспивах с чакане и мечти.

С желание заспивах, очаквайки

в утрото да се събудя до теб,

виждайки тялото ти и да го

обладая, силите ти да изстискам,

границата да прегазя, да те вдигна,

да те нося на вълната на екстаза.

Исках да те целувам бурно

и безспирно, да докосвам

с пръсти нежната ти кожа,

с косата да играя и гърдите да целувам.

Но заспивах с усмивка и се

будех в сълзи, буйни като река,

пълноводна и затормозена

от пороен дъжд.

С всеки изминал ден

желанието да бъда с теб

нарастваше и ме обземаше,

неволно и безропотно.

Пламъкът прерастваше в огън

като огнен танц, като вълшебна

приказка, където топла влага в

очите ми се появяваше.

Но времето за мен е вече

спряло и няма минало,

няма и бъдеще, където

може да се любим в ласки,

потопени в безбрежен океан,

ще се разтапяме от щастие.

Ах, искам те! Искам те, желая те,

искам да не сънувам дните,

прекарани с теб, а да ги

изживея и направя реалност с теб!