Сърце и разум пак са във война...
-Какво от туй, че пак ще си сама?
Нали не искаше отново да трепериш,
нали спокойствие поиска да намериш?

Не страдай, не кърви, недей се къса,
щом връзката с сърцето ти прекъсна.
Щом пътя си пое, недей го спира,
и любовта все някога умира...

-Не говори, не искам да те слушам,
не виждаш ли от мъка как се късам.
Не чуваш ли риданието, сърцето
във този миг от болка е обзето...

Обичах го и страдам безнадеждно,
макар да знам, че беше неизбежно.
Повяхвам бавно, любовта не слуша,
от остроумия ми дойде до гуша...

... Туптенето със времето замлъкна
и дяволът в сърцето се промъкна.
Остана разумът самотен да нарежда,
във себе си изпълнен със надежда.

Той вярваше, че сме далеч от края,
повярва в мен, защо - и аз не зная.
Погали нежно със любов сърцето
и то притупка леко от което...

Със сила дъх пое и се отърси...
Любов намира този, който търси!
Напред погледна с вяра във доброто,
искра проблесна тайно във окото.