Всичко е същото.
Думите им, които не стигат до мене.
Лъжите, които изричат надменно.
Часовникът, който тиктака безсмислено.
Безцелно дори.
Лаят на кучето съвсем не е различен отпреди.
Скучните книги, които чета... и те все същите са.
Косата ми - още катранено черна.
Аз? Разярена, тъжна и гневна.
И все пак... Има промяна.
Различно е. Просто, защото тебе те няма.
Дали да не се откажа вече от поезията?