Невидимо присъствие на светове,
отвъд съзнатото и въпреки разумното,
ти брулиш като есен плодове,
от болки натежали до безумие
и като ураган връхлиташ мислите,
стихйино, бедствено до дъно...
И сякаш ме потапяш в чернилката,
за да премине като кръв по вените
и после да се съзидая, нова
по-силна или навярно просто себе си.
Понякога се питам има ли
едничката надежда да се скрия ...