Пак осъмнах – в душата с камбани,
цяла нощ гоних лунни химери,
та дано път към мен не намери,
тъжен стих. И реши да остане.
Пак сърцето с лъжи го приспивах
и превръщах душата си в гумно,
как не се умори и не клюмна?
Ала как ли се спи, сред коприва?
До разсъмване, чак до последно,
аз предях ги – листенца парливи,
за наметката – да ми отива.
До петите. Така ли е редно? ...