... "тогава, бидейки ти все едно, че никой си, на никого в устата,
ще пишеш, седнал в старото кресло, гребейки с шепи свободата."
" Учудено небе"- Лебовски
И колко думи хвъркащи и празни, се блъскат - от калкан и до калкан,
а всяко празнодумие те дразни, навътре, все към себе си си взрян.
Пилееш листи, късчета надежда. Клошар измръзнал щом ги събере,
на купчинка душата ти подрежда. Ще стъкне огън. И ще е добре.
А ти докрай небето си изписал, към други небеса си устремен,
и търсиш онзи, все убягващ смисъл - живееш като птичка, ден за ден.
Такива са поетите, такива... Такава съм и аз, и да не ща,
мечтаят, а животът си отива... Клошар, изгарящ стихове в нощта.