Сиво небе, покрито с черни гарвани.

Като пръсти на вещица докосва ме вятърът.

Ледени капки вцепенявт телата ни.

Пак ще съм аз нещастникът в театъра.

В унисон с времето душата ми мрачна е,

с безцветната кръв на ужаса свой.

(тъкмо засъхва новият слой)

засъхва и мъката в мен - необятна е,

животът - вълнение, смъртта е покой.

Тясно е времето, широко - пространството

- ще усмиря ли гнева си,

ще постигна ли края на моето странстване,

мир на войната в ума си.

Още една храчка стенание

проряза ме по пътя си навън.

Прогонвам ли тъй мойто страдание?...

Кошмарът е истина, а вярата сън.

Как да убия мойта несигурност - тя е безплътна,

невидима, усещам я силно единствено.

Слабостта не мога да преглътна,

срамът и вината ме измъчват убийствено.

Не искам да чувствам...