Отворих очи,просто ден обикновен,
не грееше слънце,студен есенен ден.
Протегнах ръце,все още исках да спя,
но дори и сънят ми ме гони на вън.
Ах колко е мрачно,потрепервам от студ
и хората сиви се сливат със деня.
Само ти ме погледна със искри в очи,
лицето ти грейна,божествен си ти!
Не исках просто така да подмина,
не трябваше,ти няма да спреш,
аз бях мрачна като всеки днес.
Доближих се до теб и ти се усмихна,
сърцето ми стопли,очи върху теб задържах,
ти пое ръката ми в твойта
и в миг проговори със медния глас.
- Здравей сиво сияние,
как скрила си със маска лицето!
Защо се превърна в бездушно създание,
нима не тупти във тебе горещо сърцето?
- Не знам!? - учудих се даже и аз.
На какво се превърнах неусетно,
не знаех и как.
- Ела днес със мен,ти забрави
сивите хора и мрачните дни!
- Но аз не мога - обзе ме страха -
не зная....,не мога...... -
внезапно загубих ума.
- Недей да се плашиш,аз съм просто човек.
От дни те заглеждам,но ти не видя
винаги беше надолу наклонила глава.
А как те обичам,любовта ми растеше със дни,
но ти и не вдигна нагоре твойте очи.
Днес срещнах ги - тези чакани бисери
тъжни,тъй празни,замислени.
Днес недей ми отказвай,смили се над мен,
толкова дълго чаках мечтания ден.

Аз не знаех какво да направя,
дали да тръгна или да остана.
Очите му грееха,той беше щастлив
и в мойте очи заиграха искри.
Поех си въздух със цялата гръд
изрекох думите така че и аз не се чух
- Вземи ме,не ми позволявай да остана тук!