Ти моя обич топла, есенно красива,
не скривай поглед иззад спуснати коси,
от девет кладенци вода ми донеси
и докажи, че лудостта си ми отива.
Щом падне нощ сърцето ми така унива
цигулката щом с тъжен глас го покоси,
до мен бъди любов, дори и да не си,
защото само с теб душата ми е жива.
Опитах се. Дори от себе си те крих
и с лудостта си спорих дълго, до према̀ла,
и зъзнах колко нощи в преспите сама.
Дори и още миг без теб не бих живяла,
ще се превърна в ласка, песен или стих...
И в твоята прегръдка ще съм у дома...
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados