Защото  те обичах, на света

      ти сякаш бе ми обещана

      и сянка беше, капчица вода

      за моята душа-пустиня.

      Сега се връщаш, блуднице,

      до моя праг прашасал

      и искаш, грешна съднице,

      ти мен, за прошката не втасал.

      Ръцете ми отчаяно се борят

      и стъпка малка ги дели,

      от туй веднага да отворят,

      не чули моето:" Разпни!".

     А мислите ми стълби слизат,

     хвърчат нагоре по стените.

     Сега се връщаш, скитнице,

     не ти ли стигнаха сълзите!

     Защото те обичах до забрава,

     сега си моят свят - сломен.

     Човекът в мене ти прощава,

     любимият, дори и ден!

12.04.2017г.

Пловдив