В тишината на отминалите дни,
седя аз безмълвен в този късен час,
вълните плискат моите гърди,
самотен на брега на чуден бряг.
Гледам небето пак с очи,
очи с надежда изпълнени,
а вятърът шуми покрай мен
и аз оставам в плен,
в плен на отминалата любов и отминалите спомени.
Дълго време луната обсипваше моето лице с лъчи,
а миналото като гръм пронизваше сърцето ми.
В бурното море на моята душа
аз плувах без посока и останал само с тъга,
тъга, че може би никога аз не ще изпитам отново любовта.
Гората тихо шепнеше:
"Защо си тъжен ти, нима това не е раят на земята?
Виж ти си като в небесата."
Отговорих и: "Да, наистина това е рай,
но този рай не ще ме ощастливи,
защото аз имах едно нещо в живота ми,
което бе всичко за мен и то се изпари."
Отново в тишината на спомени бавно времето лети,
отново сам с мислите си на брега аз лежа
и чакам морето да ме понесе, да потъна аз в дълбоките води,
водата ще ме прочисти от всички спомени на отминалите дни
и в ранни зори аз отново ще видя светлината през моите очи,
а миналото никога не ще се върне над моята стряха!
© Юли Todos los derechos reservados