Кой бе той?

Не момче,

а мъж.

Не въздишка,

а любов.

Не болка,

а щастие.

Онова щастие.

Най-хубавото. 

Дето никога не 

отмилява. 

И не се забравя. 
Дори в дъждовните

вторници. 

Аромата по дрехите,

благозвучието на името.
Неговото име.
Неговият аромат.  

Всички спомени

изляти 

на пожълтяла хартия.

Прогорена по краищата,

за да е по-внушително.

Като очите му.
И изпъкналите му скули.
И устните му.
Устни, които винаги ти липсват. 

Дори в дъждовните вторници.
А димът от цигарите му

сякаш още витае във въздуха. 

Изпълвайки го с аромат 

на носталгия.

И неговата липса. 

Не на момчето,

а на мъжа.
Не на мимолетното,

а на вечността. 

Винаги усещаш тази липса.
Дори в дъждовните вторници.