Копнеж див когато по тоз ме обземе,
бягам далече, накрая на вселената...
В усмирителна риза си връзвам ръцете,
за да не ги протягам към него и двете,
да не го жигосвам с огън фатален
и да не го плаша с образ банален...
Бягам от него и себе си - в мене,
от обич и вечност съм пак сътворена,
от безкрайност и клада, безмълвие и дан,
всичко събрано само в една длан...
От очакване и смиреност, от мъдрост и жал,
от сълза неотронена... Какво ли за нея той би дал?... ...