ТОПОЛАТА

До Дунав, на брега е нашата топола.
Бе кичеста, с тичащи лъчи в короната.
Във водите се оглежда снагата и гола
Шепнат си нашата песен - любовната.

Но вече камъните с други са сменени.
Течението ги отнасяло със своята душа.
Нови носела, когато имала проблеми
с вода, от пролетните бури придошла.

Макар смален, брега остава същия -
с пътеките, които водят до тополата,
но тя е вече остаряла и прекършена,
водорасли я обгръщат в основата.

Седя на шепа пясък, остаряла като нея,
и спомени луди прегръщат душата ми,
пясък се сипе, струни свирят и пеят,
топлият ти поглед пронизва съдбата ми.

Погледнах... По-нагоре нови тополи
изправят снага под небесната синева.
През душата ми потекоха рими и слово...
В тяхната обич плуват внуци и деца.

26 07 2016