Изсъхна листото, което кръстих с твоето име,
есенният вятър го пое в косите си нежни.
Леко и тихо като в сън го отвя и скри се,
с него и твоите мили, живи надежди.
Питаш:
Това ли е на любовта ни края?
Убива ли есента слънцето
или пак пълно е напролет?
Ще те целуне по бузките
в тананикащ полет.
В косите ти танц ще изиграе
и пак ще се пъхне в очите.
В морето ти да повитае
и да съживи ни мечтите.
Не питай:
Дали това е на любовта ни края?
Радвай се на ръждивата есен.
На блогородната смърт.
Която напролет с песен
ще напълни нашата гръд.
© Мартин Todos los derechos reservados